Време ли е за промяна?

В огромния свят на социалните медии, където се лансира идеята за скъп, луксозен начин на живот, определящ коректив за щастие, представен от перфектни жени, момичета с красиви, безупречни тела (не притежаващи подкожните тъкани, образуващи целулит, предназначен само за физиологията на “обикновенната” жена ), лица (без следи от акне, перфектен нос, съвършенна уста с и без червило, чело, брадичка...симетрия 100%)... а за гърдите да си говорим ли, знаете че са с идеална форма (“идеалните” нямат терзанията като се погледнат: едната по-различна ли е от другата, защо едното зърно е право, а другото е настрани, “Боже, увисват ли? Не, още съм на 22! и тн сещате се).
В този идеален свят на идеални и жени с идеална кожа (а кожата, щях да я пропсна: тя е винаги лъскава, с лек загар, изкушаващ), идеална коса...сякаш живеят, за да красиви ... и като бонус на идеалното: самолетите във въздуха се сменят.Самолети първа класа. Винаги до екзотично място!
Не питам финанси, ресурси. В този идеален свят не знам как се говори за това. 8-часова работна смяна, работа е имагинерно явление в идеалния свят. В него не се вижда, не се говори за тези, които подържат този статут. Не се показват и не се снимат.
И се питам: сбъркана ли съм, че тези стремежи на малките, на младите момичета не мога да ги приема за нормални? Че не приемам заличаването на индивидуалността? Знам, знам момичетата обичат да са красиви, най-красиви, съвършенни. И аз обичам. Обичаме да го чувстваме, да ни го казват, повтарят, потретват. “Не, не ми пука какво мислят хората за мен” всички го казваме, нали?Ама обичаме да получаваме комплименти. Нима твоето его не го погъделичкаха, когато онзи тип ти каза, че тази вечер си неотразима или когато виждаш как врата на пича по улицата се едва не се изкриви, докато гледаше да не те изтърве от поглед?! Е, ако отговора все пак е не. Браво, желязна си! Ама аз не! По дяволите, обичам вниманието! Въпроса е, да го получавам заради и въпреки индивидуалността ми. И май така съумявам да го спечеля?! Та гласът на тази същата индивидуалност не спира да ми повтаря “бягай от посредствеността; бягай от идеалното, там рамките са твърде тясни за теб”.
Момичетата, мечтаят за принц, който да ги направи принцеси. До живот. Вярват, че ще го намерят като се подложат на 1,2,5, n манпулации. Като премахнат несъвършенствата си и ги заменят с наложеното идеално. И се питам не са ли несъвършенствата тези белези, които ни отличават от останалите!? Тръгваме ли срещу себе си, когато се променяме, заради наложен от друг стериотип-идеален? Защо не се научим да обичаме себе си, каквито сме създадени? Нима това не е част от пътя ни в живота: да опознаваме себе си, да се приемем, да се предизвикваме, да грешим, да си прощаваме, да приемем, че понякога губим....да си позволим да се обичаме във всичките ни амплоа!? Да се научим да приемем ближния: по-сложно от това да обичаме!
Млада съм. Отговорите винаги си мисля, че ги знам. Ама приложението им...затрудняваме то. Боксувам. Спирам. И като един истинско Раче- давам назад. И понякога плача. Често плача. Но в едно съм сигурна:
Ако вървя по този път дали перфектните форми, дали“принцовете” ще имат значение?!.....Аз вече съм Кралица в собствения си живот.
Може би това убеждение ме държи далеч от “модерното”, “идеалното”, скъпото, лъскаво, преходно... или може би съм идеалистка до мозъка на костите си!